Масонски значения на Слънцето в древните ритуали
В началото Слънцето се появява само в древните масонски ритуали. То е споменато още в най-стария известен масонски ръкопис (ръкописът от Единбург, 1696 г.), където е представено заедно с небосвода като свидетел на клетвата, която бъдещият масон ще положи. Така то представлява Божието око, което осветява всичко.

След това откриваме Слънцето в ръкописа “Sloane” № 3329 (около 1700 г.), където научаваме, че то е една от трите светлини на Ложата, заедно с Майстора и триъгълника. За Луната все още не се споменава. Ръкописът “Dumfries” № 4 от около 1710 г. внася ново уточнение, тъй като той е първият, който свързва изгряващото Слънце с отварянето на Работите, а залязващото – със затварянето им. Според този ръкопис Ложата има само тези две светлини. Идеята, че Майсторът стои на Изток, за да наблюдава изгряващото Слънце и да постави работниците на работа, се разпространява, както свидетелства например ръкописът “Trinity College” от 1711 г. Моделът се допълва по-късно с упоменаването на Слънцето в неговия меридиан, т.е. в Зенита, и с неговата асоциация с мястото на Майстора и двамата Надзиратели, използвани в ритуалите от “Древен” тип (англосаксонски ритуали, Древен и приет шотландски ритуал…): Достопочтеният на Изток, за да постави масоните на работа, 2-рият Надзирател на Юг, за да отбележи времето за почивка, и 1-вият Надзирател на Запад, за да затвори работите.
До 1725 г. Слънцето изглежда е имало две значения в масонските ритуали: свързано с клетвата, то се превръща в образ на божествената Справедливост, която наблюдава света; и свързано с Ложата и нейните Работи, то представлява Силата, която управлява природата между изгрева и залеза, които бележат масонския труд. Това е логично: древните ритуали вероятно са останали близки до оперативните ритуали и в тази перспектива само Слънцето е било важно, тъй като през нощта не се е работело.
Masonski изработва медальони, изобразяващи тези две светила. Вижте колекцията.
Поява на Луната в масонския символизъм
Появата на Луната в ритуалите вероятно е трябвало да изчака моментът, в който оперативният аспект постепенно отстъпва място на по-духовно и езотерично тълкуване. През 1726 г. намираме първото споменаване на Луната в масонски ръкопис с много силно християнско влияние – “Graham”. Този ръкопис ни учи, че Ложата има дванадесет светлини или скъпоценности: Отец, Син и Свети Дух, след това Слънцето, Луната, Майсторът масон, триъгълникът, Линията, Оловото [вероятно Нивелирът], Конецът [вероятно Отвесът], масонското чукче и Длетото. Слънцето запазва известно предимство, тъй като четем, че то “осигурява светлина денем и нощем”. Но през нощта кой разпръсква тази светлина над Земята? Тук се появява Луната, мистериозното нощно светило, символично свързано с водата: “Що се отнася до луната, тя е тъмно тяло, произлизащо от водата, тя получава светлината си от слънцето и е също така кралица на водите, които са най-добрият нивелир“.
Оттук нататък Луната ще бъде асоциирана със Слънцето в Ложата и трите светлини, които новият Чирак открива, вече не са Слънцето, Майсторът и триъгълникът, а Слънцето, Луната и Майсторът. Ритуалите ще се насочат повече към интроспекцията, вътрешната работа и откриването на несъзнаваното измерение на съществото. Появата на Луната несъмнено е знак за нарастване на езотеричното и психологическото измерение на масонството.

С нея ще бъдат оценени и други символи, които ще превърнат Ложата във vasta бинарна система, чиято дуалност е призована да се сублимира и помири чрез тринитарния принцип: колоните B и J, черните и белите квадрати на Мозаечния под. Така Слънцето се превръща в активен, експанзивен, мъжки символ, докато Луната се разбира като пасивна, възприемчива и женска. Към това лесно можем да добавим алхимичен символизъм, където Слънцето представлява златото или сярата, а Луната – среброто или живака.
Масонското посвещение се превръща в ясно изразено вътрешно приключение, водещо онзи, който поеме по този път, към постигане на това, което през XX век аналитичният психолог Карл Густав Юнг ще нарече индивидуация – помирение на противоположностите, знак за психологическа зрялост.
Универсален ли е масонският символизъм на Слънцето и Луната?
Когато изучаваме символизма, може би имаме твърде голяма склонност към “конкордизъм”, т.е. да търсим това, което обединява и свързва различните символни системи, произлизащи от различни култури. Символизмът понякога твърде прибързано се счита за универсален духовен език. Да, символизмът е универсален, той очевидно е израз на човешкия вътрешно-психичен живот. Той е сравним с език и в този смисъл е универсален. Но точно както съществуват различни езици, които са се формирали в рамките на много отдалечени култури, символизмът винаги се вписва в специфичен културен и следователно лингвистичен контекст.
Всичко, което можем да кажем за Слънцето и Луната в масонството на символично ниво, понякога ще бъде универсално, а понякога културно обусловено. Универсално ще бъде това, което се основава на наблюдението на самите явления: че Слънцето и Луната изгряват на Изток и залязват на Запад е универсално; че Слънцето е винаги пълно, докато Луната е ту растяща, пълна, намаляваща или черна, е универсално.
Но това, че Слънцето е мъжко, а Луната – женска, както е в масонската символика, е далеч от универсалното. Нека не забравяме, че не съществува мисъл без език. Нашите концепции, колкото и възвишени да са, са задължително определени от думите, с които разполагаме, и по-общо от езика, на който говорим.
Очевидната “мъжественост” на Слънцето и не по-малко очевидната “женственост” на Луната се налагат само за народите, които са определили тези две светила по този начин. Това е случаят с повечето европейски езици, следващи латинския и гръцкия. Само немският език обръща атрибутите (Die Sonne, der Mond, буквално “Слънцето” и “Луната”), а ирландският гаелски изглежда им придава и на двете женски род. Ивритът от своя страна ги поставя и двете в мъжки род, но какво да кажем за многобройните езици, които граматически игнорират родовете или ги прилагат само към личните местоимения, като например китайски, тайландски или малгашки…



